Един час в нощна София

Всяка седмица в произволно избран ден нашата малка компания се събира някъде, за да играе покер. Правим така откакто в един язовир нямало риба. Ние не сме били там, но останалите от компанията били и се учили на играта, запалили се и ни запалиха и нас. Ние сме особено цивилизовани хора затова в речения произволен ден се качваме на колите и се стоварваме където сме решили. Това добре, ама последния път моя мъж беше по Пловдив и ми се наложи да стигна до Лозенец без кола. Това е историята на 60-те минути път от Борово до Лозенец.

В 9 часа вечерта трябваше да се явя на определен адрес в Лозенец с кока-кола и френско винце. Имах и допълнителен стимул, защото там ме чакаше чисто новото ми лаптопче. И така към 8 и половина излизам от нас с убеждението, че таксита много и всичките мен чакат. Голяма заблуда. По булевард България “зелените” таксита са устремени към небитието и не виждат какво се случва около тях.  Такситата пък на кръстовището с Гоце Делчев чакат курса до Марс и толкова наблизо не им се ходи. Наложи се да взема автобуса  до Хладилника и от там реших, че всъщност до улицата където отивам не е много път, а вече беше 9 часа.

Кварталите в нашата община Красно село са особено заспали. В 9 часа  автобусът беше абсолютно празен. Разбира се седнах  на най-предната седалка. Кара шофьорът, по спирките пукнат човек няма и на всяка спирка ме пита “Тука ли ще слизате?”. “Не – викам – На Хладилника”. И така до Хладилника. По Сребърна някъде, шофьорът все пак ме пита от къв зор съм се качила на автобус. Явно за да се качи човек на градския транспорт трябва да е много на зор. Обяснявам му, че не са ме искали такситата. “Автобус празен, целия е такси”. Такси, такси, колко да е такси, до Лозенец не ходи.

Слязох уверена в плана си на Хладилника и тръгнах към Черни връх, има няма 100 метра.  Някъде отпред  – трима младежи. Единият се възмущава шумно от мръсотията, от селяните и простотията. След излиянието гражданинът заявява, че трябва да “пусне една вода”, застава до опакована сергия за сладолед и пуска водата, ама така я пуска, че тя се разтича по тротоара. Ей на това му викам аз възпитан гражданин. Възмутена и огорчена направих едно малко шорткътче, за да не нагазя торната рекичка.

От културният шок обаче не бях забелязала, че съм олекнала нещо. Няма ми я торбичката с колата и винцето. Викам си, ся да се ядосвам ли, а да се смея ли? Айде, халал да му е на въртигеврека. Продължих така лекичка и стигнах до кръстовището с Вапцаров. То е едно голямо такова с един бърз, бърз зелен пешеходен светофар. На него гледам зациклил един пиян герой. Пее песни човекът, обикаля кръстовището и мърмори: “Накъде да се обърнеш все светофари, ще й дам аз на нея минаваш светофара и в ляво.”. На поредното кръгче героят ме пита: “Кажи, къде еди какво си?”. “Не знам”, щото аз наистина не знам. “Ама глей ся, жената ми каза минаваш светофара и в ляво, а то в ляво друг светофар, и друг, и друг…” Огледах се – то тука има завой наляво само за колите. “А жена ви с кола ли е?” Пияният се замисли и пак започна да пее, но вече с цел. Човеколюбец съм аз, добра душа, светла и невинна.

Продължих и след кръстовището. Те пък решили да правят метрото в тоя вилает. Минава се по една пътечка ала коридор в египетска пирамида, а отстрани капанчета, капанчета. Като се измъкнах от капаните, пред мен блесна голям магазин. В големите магазини продават количка и чуждоземско вино и приемат карти. Без капка съмнение влязох вътре. Беше само десет без двайсет, тоест има още време докато закъснея с цял час като изискана дама. За едното вино 20 минути чакане… Не е лесно да има много каси и малко хора. На трите отворени каси имаше шестима клиенти, които неуспешно се опитваха да нацелят кой касиер няма да си слага нова лента в апарата, да чисти лазера обстойно или да знае къде са цифричките на клавиатурата.

Като излязох почти веднага намерих улицата и си рекох, че приключенията свършиха. В тоя миг на оптимизъм от първия блок на улицата се изля кофа вода. Толкова много драма само за 60 минути!

Коментари